На 8 декември 1888 г. в гр. Кюстендил е роден Владимир Заимов. Син на българския националреволюционер, апостол на Трети врачански революционен окръг през Априлското въстание и русофил Стоян Заимов. По това време баща му е директор на Педагогическото училище в Кюстендил.
Свързва живота си с Ана Лалева от Карлово. По време на Първата световна война им се ражда син, когото кръстили Стоян.
Владимир Стоянов Заимов е български офицер, генерал-полковник, военен деец. Участник във войните за национално обединение (1912-1918). По време на Втората световна война е против участието на България в Тристранния пакт. Работи като съветски шпионин в България, за което е осъден и разстрелян.
Арестуван по обвинение в шпионаж в полза на СССР на 22 март 1942 г. Обвинен, че в полза на съветското разузнаване създава разузнавателна група, която работи под прикритието на принадлежащата на Заимов картонена фабрика „Славянин“. Свързва с други групи във Варна, в Румъния и Чехословакия. Обвинителите му твърдят, че е в контакт със съветския военен аташе полковник T. Б. Сухоруков (1935). През октомври 1938 г. полковник Бенедиктов му предлага да сътрудничи на съветското разузнаване. През януари 1939 г. предложението му е прието и Заимов получава псевдоним „Азорский“. Три месеца е в ареста без определена от съда мярка за неотклонение. Присъдата се основава на самопризнания и показания, дадени главно от племенника му Евгени Чемширов. В настолната книга на Софийския военнополеви съд е записано, че липсват веществени доказателства.
Неговите адвокати: запасният полковник Владимир Тумпаров и Димитър Бочаров твърдят, че информацията, предавана на бележки при редки срещи на улицата със секретаря на съветското военно аташе, не представлява строго охранявана държавна тайна. Освен това от полицейските доклади, съхранявани в архива на МВР, е видно, че генерал-майор Заимов и други дейци на Военния съюз са подложени на строго ежедневно наблюдение от 1936 г. насетне. По време на следствието прави опит да се самоубие. В периода 1940-1941 г. съветското посолство изплаща на Заимов парични суми около 120 000 лева, които изразходва за наеми на квартири, абонаментни жп карти и за посещения на кафенета, сладкарници, ресторанти и пр.
Осъден на смърт чрез разстрел на 1 юни. Подава молба за помилване, която стига до цар Борис на 3 юни 1942. Върху тази молба цар Борис собственоръчно отбелязва „Присъдата вече е изпълнена“. Разстрелян е на стрелбището на ШЗО на 1 юни 1942 г. в деня на издаването на смъртната присъда.
Радио „Москва“ предава в деня на разстрела „Българи, на колене! Днес е разстрелян генерал Владимир Заимов“. В знак на почит към него артилерията по целия Източен фронт спира огъня в течение на 1 минута. Действията на „червения“ генерал Владимир Заимов са косвено признати за безкористни, тъй като при наличие на користно деяние чл. 112 от тогавашния Военнонаказателен закон предвиждал изпълнението на смъртната присъда да стане чрез обесване. Владимир Заимов е разстрелян без да бъде разжалван в звание.
През май 1945 г. смъртната присъда на Владимир Заимов е отменена от състав на Софийския военнополеви съд. След 9 септември 1944 г. материалите по делото са отнесени в Съветския съюз без опис, откъдето се завръщат в края на 60-е години на ХХ век.
С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за „смелост и героизъм в борбата срещу фашизма“ през Втората световна война, генерал-майор Владимир Заимов получава посмъртно званието „Герой на Съветския съюз“.
На 10.07.1971 г., в град Сопот генерал Георги Ямаков прави първа копка на нова училищна сграда, която с указ на президиума на България се учредява, като техникум именуван "Генерал Владимир Заимов".